Изложбата представя 90 кадъра на известния български фотограф Гаро Кешишян. Те проследяват ежедневието в едно варненско поделение на Строителни войски и съставляват завършения вид на цикъл фотографии, заснети в периода 1981–1996 г.

Трудовата повинност в България е въведена през 1920 г., като задължава и двата пола да полагат безплатен труд в полза на държавата. Тоталитарният режим доразвива и идеологизира институцията на строителните войски. В този период трудоваците (разговорното наименование на служещите) са вече само мъже от етническите малцинства, както и „неблагонадеждни“ българи – криминално проявени и политически неудобни за комунистическия режим. 

През 1981 г. Гаро Кешишян има добрата комбинация от късмет, настойчивост и лични контакти да започне да снима в едно варненско поделение на войските. Той работи с прекъсвания през следващите 14 години. В казармите трябва да е максимално „невидим“, защото позволенията да бъде там са плаващи и неофициални. При тези обстоятелства е естествен изборът на подход – 35-милиметрова камера, бърза репортажна реакция, използване само на налична светлина. 

След 1989 г. Гаро има възможността да работи относително открито в трудовашките поделения. След като 12 години се е самофинансирал, през 1994 г. авторът получава подкрепа от швейцарската фондация „Про Хелвеция“. Проектът е завършен през 1995 г., когато избрани снимки от този монументален труд са показани на изложба във Варна. Строителни войски съществуват до 2000 г. 

– Рафаело Казаков, 2018 г.

Ето какво казва Гаро Кешишян за проекта си: „С много усилия печелех доверието на момчетата, които снимах. Благодарение на това доверие успях да пресъздам тяхната ежедневна битка да съхранят човешкото в себе си в условията на нечовешки битови и работни условия. В целия цикъл е постоянно видима крещящата етническа дискриминация, която е в основата на комунистическите и посткомунистически строителни войски в България. Но най-силната движеща сила, която ме караше да се връщам отново и отново с фотоапарат при трудоваците, беше състраданието ми към тези момчета, чиято единствена вина беше къде и кога се бяха родили.“